Monday, June 26, 2006

Когато дверите на възприятието се разтворят, ще разберем,че истинската същност на нещата е в тяхната вечност. Когато чух това за първи път бе много отдавна и си мислех, че разбирам това изречение, или поне се преструвах, че знам какво е трябвало да представлява. Бога ми, не съм имал представа какво означава и дума от това изречение. Вратите се отваряха и отваряха и колкото повече зейваха отворени толкова по- неясно ми ставаше всичко за възприятието и това което то означава за мен. Вратите не спираха да се отварят, а аз не спирах да се противопоставям на тишината ,която бе все така наблизо , не исках да вярвам на страха, които бе така самотен, страхувах се само когато бях сам, не вярвах на нищо и не спирах да си повтарям, че сам готов и нищо не може да ме спре. Готов бях и не вярвах в проблеми в болка , не вярвах на обещания , вярвах в самотата си, която бе тук и сега и колкото повече вратите се отваряха толкова повече нещата ставаха по неясни. Самотата ставаше все по- сила а и колкото повече хора имаше около мен, все по необяснимо бе всичко. Вратите бяха отворени, а аз си мислех ,за пореден път, че разбирам вечността и огромните пипала които тя бе пуснала около мен ,а аз не бях нищо друго освен така забравен в нея. Виждах как всички обикаляха около мечтите си и вярват в себе си в нея , в него в Родители в любовници.
А стрелките не спираха да отброяват отминалия страх. Времето прекарваше ръка през косата им, докато не опустоши и най-малката надежда от това което си мислех,че знаех за портите зад които хората умираха да се крият. Аз започнах да мечтая, исках да сам странник в непознат свят, исках да сам ловец които да търси храна, исках да съм сърце което никога не спира да почива, исках да сам звезда която никои не разбира, исках да минавам през вратите и да дишам тежко от умора, да се треса от удоволствието на претоварените мускули... исках и още искам. Разбирах и разбирам вратите така отворени,за да посрещнат змията от безстрашните човеци бях и първи, и последен на опашката, не спрях да почина, носех си торбата с най-скъпото - знанията за възприятието. Ходех и не се обръщах, не ме притесняваха срещите на безбатериини човеци спрели на пътя си защото самотата ги бе изцедила, вратата бе пред мен ,зад мен и само си повтарях „не трябва да бягаш, бягството ще те превърне в тях. И още искам да вида себеподобни, но на опашката продължавах да бъда сам, не знаех дали живея наистина, но не исках да мисля повече за това, просто исках да мина през него, никога нямаше да кажа стой, върви, чакай, на устата ми бе само „направи правилното нещо” като че знаех какво е то ....И пак започвах да се чудя какви са вратите и защо съм сам пред тях. И отново исках да живея със средновековните проблем .. „борбата за храна щеше да ми достави удоволствие, само исках. И отново бях със старата раница и се оглеждах на поредното кръстовище. Молех се да съм писател и да си пиша разни сцени, които да мога да пренаписвам... Дори и звездата вече не помага.... Колко много исках, колко много исках да дам ,а нямаше какво да дам , бях пуст и си повтарях , „никога , никога няма да кажа никога”, само исках... Даже не ми остана най накрая да кажа довиждане на себе си, забравих си думите и извиненията на поредната неясна спирка...
Нямах тайни, нямаше небеса, нямаше мисия ,само врати и възприятия....
Някой трябва да плати ....някой трябва да плати


Без редакция