Когато дверите на възприятието се разтворят, ще разберем,че истинската същност на нещата е в тяхната вечност. Когато чух това за първи път бе много отдавна и си мислех, че разбирам това изречение, или поне се преструвах, че знам какво е трябвало да представлява. Бога ми, не съм имал представа какво означава и дума от това изречение. Вратите се отваряха и отваряха и колкото повече зейваха отворени толкова по- неясно ми ставаше всичко за възприятието и това което то означава за мен. Вратите не спираха да се отварят, а аз не спирах да се противопоставям на тишината ,която бе все така наблизо , не исках да вярвам на страха, които бе така самотен, страхувах се само когато бях сам, не вярвах на нищо и не спирах да си повтарям, че сам готов и нищо не може да ме спре. Готов бях и не вярвах в проблеми в болка , не вярвах на обещания , вярвах в самотата си, която бе тук и сега и колкото повече вратите се отваряха толкова повече нещата ставаха по неясни. Самотата ставаше все по- сила а и колкото повече хора имаше около мен, все по необяснимо бе всичко. Вратите бяха отворени, а аз си мислех ,за пореден път, че разбирам вечността и огромните пипала които тя бе пуснала около мен ,а аз не бях нищо друго освен така забравен в нея. Виждах как всички обикаляха около мечтите си и вярват в себе си в нея , в него в Родители в любовници.
А стрелките не спираха да отброяват отминалия страх. Времето прекарваше ръка през косата им, докато не опустоши и най-малката надежда от това което си мислех,че знаех за портите зад които хората умираха да се крият. Аз започнах да мечтая, исках да сам странник в непознат свят, исках да сам ловец които да търси храна, исках да съм сърце което никога не спира да почива, исках да сам звезда която никои не разбира, исках да минавам през вратите и да дишам тежко от умора, да се треса от удоволствието на претоварените мускули... исках и още искам. Разбирах и разбирам вратите така отворени,за да посрещнат змията от безстрашните човеци бях и първи, и последен на опашката, не спрях да почина, носех си торбата с най-скъпото - знанията за възприятието. Ходех и не се обръщах, не ме притесняваха срещите на безбатериини човеци спрели на пътя си защото самотата ги бе изцедила, вратата бе пред мен ,зад мен и само си повтарях „не трябва да бягаш, бягството ще те превърне в тях. И още искам да вида себеподобни, но на опашката продължавах да бъда сам, не знаех дали живея наистина, но не исках да мисля повече за това, просто исках да мина през него, никога нямаше да кажа стой, върви, чакай, на устата ми бе само „направи правилното нещо” като че знаех какво е то ....И пак започвах да се чудя какви са вратите и защо съм сам пред тях. И отново исках да живея със средновековните проблем .. „борбата за храна щеше да ми достави удоволствие, само исках. И отново бях със старата раница и се оглеждах на поредното кръстовище. Молех се да съм писател и да си пиша разни сцени, които да мога да пренаписвам... Дори и звездата вече не помага.... Колко много исках, колко много исках да дам ,а нямаше какво да дам , бях пуст и си повтарях , „никога , никога няма да кажа никога”, само исках... Даже не ми остана най накрая да кажа довиждане на себе си, забравих си думите и извиненията на поредната неясна спирка...
Нямах тайни, нямаше небеса, нямаше мисия ,само врати и възприятия....
Някой трябва да плати ....някой трябва да плати


Без редакция

Спри да биеш, засрами се!!!
Един остана и ти го прогони,
спри да биеш, не помагащ,
само болка причиняваш,
спри да биеш разбери ме,
не искам вече да те има,
спри да биеш ще заплача,
много искам да заплача

Една остана и замина,
Замина без никой да я е гонил
отива без да са я канили
отива без да мисли, отива знаейки,
даже и не плаче , спри да биеш ....
аз не искам да остане....

Стига си наричал, само ме погубваш
А дали сам не се погубвам
Нека всичко да продадем и да заминем
Някъде където всички са истински живи
И където всички играят и не мислят
Да отидем там където всички знаят,
Като рибите – всички знаят ....

24/06/2006

Да нахлузиш мечтите

Е,не всичко е толкова просто.
Да се събудиш рано сутрин
и да нахлузиш мечтите си,
да затвориш в картонена кутия страховете си
и да я пъхнеш под леглото.
Размисляйки заключаваш,че така ти харесва
и слагаш още едно зрънце в кашона.
Не може и прах да хване,
постоянно ровиш в него,
оставяш, вземаш ,изхвърляш.
Има място за всичко,
до края на живота ти-ще се напълни,
но до тогава има място за всичко.
Тръгни по-рано тази сутрин!
Нищо ,че посоките са различни.
Разкърши се от скованото неудобство и
потегли по-тъмно.
Никой не трябва да знае,къде отиваш,
нали си сама, едва ли ще ни липсваш,
повярвай пътя ще си остане същият,
дори и без теб.
Може и да ни разчувстваш,а може би не,
но дали те интересува,
на теб така ти е добре.
Говори малко,за да не те забележат,
когато стигнеш пътя отври си раницата
от буклокчивите си желания
и добре ги усвои!
Е,кашона си е с теб ,без него никъде не тръгваш.
В него си ти, без маска ,идеално грозна,
в него всичко си е на мястото.
А ти си мислиш,че всичко е просто,
не,
това просто си ти.

Благоевград 09.06.2003г.

 Когато облаците са надвиснали над земята и времето те кара да си, мъглив, леко замаян и всичко е като че ли
си в Мордор, оня Мордор, никак негостоприемен, и не приема по никакъв начин чужденците, които се опитват да променят нещата. Единственото, което ти остава е дасе наслаждаваш на дългия set смоот джаз, които се рее от радиото, и да ухажваш възглавницата на изгорелия от фасовете диван.Чувстваш се като заспал на египетски котон, даже и не подозирам какво е това, но ми звучи както в Рая. Постоянно се опитваш да изливаш събуждащите се приятни моменти рано сутрин, които са останали в главата ти от времето, когато се събуждаше с най-красивата жена на земята.”Всичко е сън”, някои ще каже, но имам моменти, в които сънят е по-реален от най-реалната Айнщайнова относителна действителност. Димът на цигарата ми замъглява оскъдната светлина на бюрото и наистина всичко е като в сън, да ама не. Гръмотевиците напомнят настойчиво за себе си, сякаш, че съм ги забравил. Петък вечер е и купонът, които се заформя на 1 час път от теб, те кара да искаш да заспиш още по-дълбоко и да прегърнеш най-големия си приятел в топлите дъждовни нощи - твоята възглавница, с която не си се разделял от 15 години, с изключение на дните, прекарани в армията (малко романтика). Голямо парти, което с удоволствие ще пропуснеш и ще предпочетеш да се насладиш на студения портокалов сок с водка в петъчната мордорова нощ. Малко самота никога не е излишна, особено когато предчувстваш, че никой няма да усети липсата ти на вече прословутия купон. И всичко отново е като сън. Сутринта попитах момичето, до което се събудих, какво говорихме предната нощ.”Ние дори не сме имали време да говорим снощи”, каза ми тя засрамено,”Не, настоях, не беше ли нещо за новата ми камера, която купих преди два дни”,”Това ли, та това бе преди една седмица и скъпата ти играчка вече не е нова”, подхвърли с усмивка. Сега си мисля, че не само съня си губя, а и част от трезвото съзнание.Усмихнах се след всичко това и отидох да си взема събуждащия душ преди работа. Поредното доказателство на Айнщайновите думи, че всичко е относително...(под душа). Колко ли хора се чувстват щастливи поне наполовина колкото аз в тази влажна, изпълнена с цигарен дим и водка с портокалов сок вечер. Колко ли от познатите ми, а и от всички по земята, се плъзгат със звуците на “истинската любов”, за която пеят ... Сигурно са много, лека усмивка и поредната глътка опознаваща самота. И така, всичко е спомен за добре прекарани нощи и пропуснати купони (с усмивка). Всички са навън, а аз затварям блажено очи и ги карам да повтарят след мен: лека нощ облаци, лека нощ звезди, но те са зад облаците, лека нощ шумотевици навсякъде около мен, лека нощ влажен въздух

 И само мъничко от теб помага ми да настръхна,
заедно с малкото щастие останало ми от последните дни.
всичко това е в главата ми,искам да се видя,
където и да отида.
Само там където си плащам мога да разбера всичко,
което е в главата ми.
Където и да отида ,когато си затворя очите,
виждам себе си в различни дрехи.
(обичам да говоря с разни хора,
всичко това е в главата ми)
Пропушвам,спирам,напивам се,изтрезнявам
и със затаен дъх зяпам хората,които
си споделят разни тайни.

Благоевград.

Похарчих всичките пари и отново тръгнах на СТОП,
пуснах walkman-а си и закрачих през улиците ...
набивах разкървавените си крака, крачка след крачка
и си преправях път през плетовете от човеци.
Зебри и Булеварди,като кръвни вени събуждаха
града и в най-оживеното време на деня не спираше
да се тресе от удоволствието на живота,
като малко свежа кръв си тръгвах през
наскоро отворената рана от разбития буркан
в главата му.
Малка капка свежа кръв от първите изтекли свежести...
Затворих вратата и заклюх последния изход за НАВЪН...

Благоевград.

Разхвърлени по плажа сърфове ,
отворени в морето врати очакват разливането на солта.
Опустошаваме ръждясалите каски,
прикриваме умело същността си
зад дървета от човешки маски
младата трева расте в подножието на хълма,
пробива си път през твъурдите скали.
В града на мечтите, крача по изтъркани пътеки
През пръстите ми минават пропуснати моменти,
скритата прохлада ме събуди зад близкия завой.
Стъпвам приглушено по препълнените улици,
разтворени в земята пътища продиращи я без пощада.
Не спирам да вдишвам от отчаянието....

Благоевград.

Kаменни стени посрещам денем,
нощем гости чакам.
Само мигове на страшни,
тежки викове на страсти,
идват подире ми на пръсти.

Тихичко потръпва почеркът ми на вратата,
помня го и още чакам да посрещна нощем гостта
от далечното и непознато вечно.

Всяваш всичко се преструва, казвам,
И се обръщам към безкрая на непознатото неосъзнато.

Питам и разпитвам всеки тук
И на почерка раздавам и задавам
явни и неявни, ясни, простички въпроси,
за вратата и резето, за простора
пълен с непознати хора и де що
чини тук в непознати,
любен и разлюбван ,
никому ненужен дух.


юли 2005 САЩ